Del amor y otros demonios

30.09.11 г.








Из За любовта и други демони“

Габриел Гарсия Маркес


26 октомври 1949 г. не беше ден на големи новини. Маестро Клементе Мануел Сабала, главен редактор на вестника, където правех първите си стъпки като репортер, приключи сутрешната си оперативка с две-три рутинни указания. Не възложи конкретна задача на никой от редакторите. Минути по-късно научи по телефона, че опразват погребалните крипти на стария манастир „Санта Клара, и ми нареди без особени надежди:
„Позавърти се нататък, да видим какво ще измислиш.
Историческият манастир на кларисите*, превърнат преди век в болница, щеше да бъде продаден, за да построят на негово място петзвезден хотел. Прекрасният му параклис се намираше почти под открито небе, защото покривът бавно се рушеше, но в криптите все още лежаха погребани три поколения епископи, абатиси, и други високопоставени особи. Първата стъпка беше да ги опразнят, да предадат костите на тези, които ги поискат, а останалото да изхвърлят в общия гроб.
Изненада ме примитивният начин на действие. Работниците отваряха гробовете с кирки и мотики, изваждаха прогнилите ковчези, които се разпадаха само като ги помръднеш, и отделяха костите от спечената прах с парчета дрехи и изпосталели коси. Колкото по-знатен беше покойникът, толкова по-тежка беше работата, защото трябваше да се рови в остатъците от телата и много внимателно да се пресява отпадъкът, за да се запазят скъпоценните камъни и златните бижута.
Ръководителят на разкопките преписваше данните от надгробната плоча в ученическа тетрадка, подреждаше костите на отделни купчинки и поставяше листа с името върху всяка, за да не се объркат.  Така че първата ми гледка на влизане в храма беше дълга редица от купчинки кости, напечени от безмилостното октомврийско слънце, което струеше през пролуките на покрива, и без друга идентичност освен името, написано с молив върху парче хартия. Почти половин век по-късно още усещам стъписването, което предизвика у мен това ужасно свидетелство за опустошителния ход на времето.
Там почиваха, наред с мнозина други, перуански вицекрал и тайната му любовница, дон Торибио де Касерес и Виртудес, епископ на епархията, няколко игуменки на манастира, сред тях майка Хосефа Миранда, и бакалавърът по изкуства дон Кристобал де Ерасо, който бе посветил половин живот да изработи пищно декорираните дървени тавани. Имаше една крипта, затворена с надгробната плоча на втория маркиз на Касалдуеро, дон Игнасио де Алфаро и Дуеняс, но когато я отвориха, се видя, че е празна и  неизползвана.  Затова пък останките на неговата маркиза, доня Олаля де Мендоса, стояха със собствената си плоча в съседната крипта. Ръководителят на разкопките не му отдаде значение: беше нормално креолски благородник да  приготви собствената си гробница, а да го погребат в друга.
В третата ниша на главния олтар, откъм страната на Евангелието, там беше новината. Плочата се разхвърча на парчета при първия удар на кирката и буйна жива коса в наситено бакърен цвят се разля извън криптата. Ръководителят на разкопките се опита да я извади цяла с помощта на работниците си, и колкото повече я теглеха, толкова по-дълга и гъста изглеждаше, докато излязоха и последните кичури, все още захванати за череп на момиче. В нишата не остана нищо освен няколко дребни, разпръснати костици, а върху плочата от издялан камък, разяден от селитрата, се четеше само собствено име без фамилни: Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес**. Разстлана на пода, тази великолепна коса беше дълга двайсет и два метра и единайсет сантиметра.
Ръководителят на разкопките ми обясни без изненада, че човешката коса расте със сантиметър на месец дори след смъртта, и двайсет и два метра му се сториха добра средна дължина за двеста години. На мен обаче не ми се стори така обикновено, защото моята баба ми разказваше като малък легендата за дванайсетгодишна маркиза, чиято коса се влачела след нея като булчински шлейф, която умряла от бяс след ухапване от куче, и била почитана от карибските народи заради многото й чудеса. Мисълта, че този гроб би могъл да бъде нейният, беше новината ми за този ден и началото на тази книга.

Габриел Гарсия Маркес
Картахена де Индиас, 1994 г.

* Монахини от ордена на света Клара (исп.). – Б. пр.
** Sierva – робиня, слугиня, рабиня божия (исп.). Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес – Рабиня Божия Мария на всички ангели (исп.). – Б. пр.

Превод от испански Елена Дичева

Издателство „Лъчезар Минчев“, София, 2011 г.

2 коментара:

Lammoth каза...

охо, монахини!! :x
Фроги, коя ти е любимата книга на Маркес? ~:>

Анонимен каза...

Мисля, че бях споменала: "Сто години самота". Очаквам с нетърпение новото издание, но ще почакам още малко. :-B

Фроги

:)) ;)) ;;) :D ;) :p >:) :-/ X( :-S :-B B-) :| =)) :-h I-) [-( (:| :-? =D> @-) b-( %-( :@) ~:> @};- (~~) ~O) *-:) >-) :-L [-X \:D/ :-@ ^:)^ :"> :x :-* =(( :-O :)] ~X( 8-| :O) :-w :-j

Публикуване на коментар