Del amor y otros demonios

Из „За любовта и други демони“

Габриел Гарсия Маркес

26 октомври 1949 г. не беше ден на големи новини. Маестро Клементе Мануел Сабала, главен редактор на вестника, където правех първите си стъпки като репортер, приключи сутрешната си оперативка с две-три рутинни указания. Не възложи конкретна задача на никой от редакторите. Минути по-късно научи по телефона, че опразват погребалните крипти на стария манастир „Санта Клара“, и ми нареди без особени надежди:

„Позавърти се нататък, да видим какво ще измислиш“.

Историческият манастир на кларисите*, превърнат преди век в болница, щеше да бъде продаден, за да построят на негово място петзвезден хотел. Прекрасният му параклис се намираше почти под открито небе, защото покривът бавно се рушеше, но в криптите все още лежаха погребани три поколения епископи, абатиси, и други високопоставени особи. Първата стъпка беше да ги опразнят, да предадат костите на тези, които ги поискат, а останалото да изхвърлят в общия гроб.

Изненада ме примитивният начин на действие. Работниците отваряха гробовете с кирки и мотики, изваждаха прогнилите ковчези, които се разпадаха само като ги помръднеш, и отделяха костите от спечената прах с парчета дрехи и изпосталели коси. Колкото по-знатен беше покойникът, толкова по-тежка беше работата, защото трябваше да се рови в остатъците от телата и много внимателно да се пресява отпадъкът, за да се запазят скъпоценните камъни и златните бижута.

Ръководителят на разкопките преписваше данните от надгробната плоча в ученическа тетрадка, подреждаше костите на отделни купчинки и поставяше листа с името върху всяка, за да не се объркат.  Така че първата ми гледка на влизане в храма беше дълга редица от купчинки кости, напечени от безмилостното октомврийско слънце, което струеше през пролуките на покрива, и без друга идентичност освен името, написано с молив върху парче хартия. Почти половин век по-късно още усещам стъписването, което предизвика у мен това ужасно свидетелство за опустошителния ход на времето.

Там почиваха, наред с мнозина други, перуански вицекрал и тайната му любовница, дон Торибио де Касерес и Виртудес, епископ на епархията, няколко игуменки на манастира, сред тях майка Хосефа Миранда, и бакалавърът по изкуства дон Кристобал де Ерасо, който бе посветил половин живот да изработи пищно декорираните дървени тавани. Имаше една крипта, затворена с надгробната плоча на втория маркиз на Касалдуеро, дон Игнасио де Алфаро и Дуеняс, но когато я отвориха, се видя, че е празна и  неизползвана.  Затова пък останките на неговата маркиза, доня Олаля де Мендоса, стояха със собствената си плоча в съседната крипта. Ръководителят на разкопките не му отдаде значение: беше нормално креолски благородник да  приготви собствената си гробница, а да го погребат в друга.

В третата ниша на главния олтар, откъм страната на Евангелието, там беше новината. Плочата се разхвърча на парчета при първия удар на кирката и буйна жива коса в наситено бакърен цвят се разля извън криптата. Ръководителят на разкопките се опита да я извади цяла с помощта на работниците си, и колкото повече я теглеха, толкова по-дълга и гъста изглеждаше, докато излязоха и последните кичури, все още захванати за череп на момиче. В нишата не остана нищо освен няколко дребни, разпръснати костици, а върху плочата от издялан камък, разяден от селитрата, се четеше само собствено име без фамилни: Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес**. Разстлана на пода, тази великолепна коса беше дълга двайсет и два метра и единайсет сантиметра.

Ръководителят на разкопките ми обясни без изненада, че човешката коса расте със сантиметър на месец дори след смъртта, и двайсет и два метра му се сториха добра средна дължина за двеста години. На мен обаче не ми се стори така обикновено, защото моята баба ми разказваше като малък легендата за дванайсетгодишна маркиза, чиято коса се влачела след нея като булчински шлейф, която умряла от бяс след ухапване от куче, и била почитана от карибските народи заради многото й чудеса. Мисълта, че този гроб би могъл да бъде нейният, беше новината ми за този ден и началото на тази книга.

Габриел Гарсия Маркес

Картахена де Индиас, 1994 г.

* Монахини от ордена на света Клара (исп.). – Б. пр.

** Sierva – робиня, слугиня, рабиня божия (исп.). Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес – Рабиня Божия Мария на всички ангели (исп.). – Б. пр.

Превод от испански Елена Дичева

Издателство „Лъчезар Минчев“, София, 2011 г.

Още от Del amor y otros demonios

15

Не си спомням ние едно време да сме харесвали ходенето на училище. Единици са и сега учениците с положителна нагласа, освен първолаците, които още и представа си нямат. Мисля, че на днешния ден просто ни гони носталгията по детството, а и защото "така трябва". :p

Родителите са в треска – отделяне на немалко средства и търчане по пазаруване на помагала, пособия, дрехи, обувки, екипи, какво ли още не и... безбожно скъпи цветя.  После идват джобните, помагането и натискането за учене, притесненията къде е детето в момента, нахранено ли е, прибрано ли е, научило ли е и дали изобщо е отишло на училище. Установих, че съм се отървала от голяма, голяма тежест, когато детето ми завърши. От друга страна пък: който си има деца, да си ги мисли, нали така... :)

Училищата са в стрес – ремонти и почистване до последния момент, цялостна подготовка за протичане на нормален учебен процес, с все изискванията, изскачащи постоянно, титанична документация, измерима в килограми и човекочасове, непрекъснато изисквана (в различни варианти и от днес за вчера) от който се сети (инспекторат на МОМН, Община, пожарна, гражданска защита, РИОКОЗ, МВР, Агенция за закрила на детето, Ресурсен център и прочие, и прочие). Също така и търчане из целия град за доставяне на въпросните хартии до въпросните ведомства. (Интернет не важи – искат хартишки с подписи и печати). И изобщо много вожд, малко индианец.

В същото време Министерството, освен че бълва нови и нови директиви, заповеди, постановления, изисквания, проглуши незапознатите и доверчиви хора с абсолютни глупости и добри намерения.

1. Олекотените раници.

- Невъзможно е за първокласниците, които пишат в учебниците и трябва да ги разнасят, за да могат да работят и в училище, и у дома.

- Невъзможно е за децата от 2-4-5-6-7 клас, защото няма достатъчно втори комплекти за всички. Тези „втори” комплекти трябва да се осигурят от старите учебници, използвани 3 години. Колко учебника ще останат „живи” след тригодишно пребиваване в детските ръчички, а? А ако случайно ги има, къде, по дяволите, ще ги оставят? Шкафчета? Дали има място и средства, а? Не, няма. Или учители и библиотекари ще раздават и прибират след всеки час? Как ли пък не - само това още не са правили.

2. Въведеното целодневно обучение.

- Изисква свободни стаи в обратната смяна. Колко училища имат такива? Не са много. Както е тръгнало, поетапното въвеждане на целодневното обучение ще закрие паралелките от 5-6-7 клас и ще направи от основните училеща – начални. Или обратното - от 5-7 клас. Просто няма база. Някои училища имат смътна идея за дострояване, пристрояване и прочие строене, за да се разширят и покрият изискванията, и да се запазят, но кой ще плати? На всичкото отгоре, как виждате горките деца, хвърлени 10 часа в училище? Аз ги гледам постоянно и не ми харесва. Също така и да се сетим, че учители и персонал не са родители и баби, а училището не е дом.

3. В училищата се въвеждат електронните учебници. Дрън-дрън ярина.

- Издателствата ще подарят (още не са готови, а някои вече били ги свършили) на учителите по един диск с учебника, по който преподават. За да влезе в употреба, е необходимо всеки кабинет, всяка класна стая да се обзаведе с интерактивна дъска. Една такава дъска струва малко над хиляда лева, а е необходимо и оборудване за всеки ученик. Средства няма, само бием тъпана. А селските училища, които едва кретат, нямат преподаватели или имат такива по „всичкология”, и притежават всичко на всичко 1-2 стогодишни „печки”, поемащи само Уиндоус 98? Да не говорим за спецификата на преподаването в смесените райони, освен гореизброените проблеми – кусурът им са точно е-учебниците. 

4. Здравословното хранене.

- Колко деца ще ядат зърнените блудкажи – грахам, овесени ядки, елда? Научени ли са в къщи? Не са. Как да са, като представата им за детско парти е семейно посещение на Макдоналдс. Ами няма да ядат, ще ходят гладни.

- И особено важно: не казват нищо за пари. Здравословното хранене струва много пари, ако някой не знае. Средствата осигуряват мизерна филийка, намазана с нещо + морков/чушка/ябълка. Няма да казвам после колко изхвърлено има, само да си представим, че всекидневното събиране може да осигури изхранването на голямо куче и два заека. И нищо общо с измисления „стандарт”, който струва майка си и баща си.

Сега, като изчетох черновата, забелязвам как почти всичко опира до пари. А дрънканиците са в сферата на пожелателното мислене, да знаете. 

Такива работи си мисля днес, хем това не е всичко.

Още от 15

Да забърша малко паяжините

...от блога. :)


 Препекох се прилично.

Качих 2-3-4 килограма, не знам точно, но и на кого му пука... :P

Купих си щастливо "Вариант 13" на Ричард Морган, обаче още  съм в издирване и на "Сразени ангели" на същия автор. Някой има ли да каже нещо по въпроса? А?

Въпреки че писках против Фейсбук, сега постоянно клеча в него. ~:> Но отказах "приятелство" на пряката ми началничка - няма нужда да ме наглежда и там, хайде холан.

Изгледах всичкото "Д-р Хаус", "Двама мъже и половина" и "Американски чопър". Много ми хареса филмът за младия Яо Мин. Чудя се кога ще започне новият сезон на "Декстър". Взех да се позаглеждам по бразилските сериали на ТВ "Романтика", че дори и по "Дързост и красота" (гонят къде 3 000 епизода), хехе. =)) Бе изобщо съм го ударила на телевизионно зяпане.

 Щъркелите още се събират, а отпускът ми свърши.

Ако ще и каруца да подкара, Шумахер е най-големият!!! :D


Нефтозаводът си вони, съвсем в духа на българосъвецкатадружба.

Бавно и полека мръсниците реабилитират бай Тошо, вся остальная и "светлото ни социалистическо" минало. Картаген няма начин да бъде разрушен - наясно съм. По този случай имам проблем и с пиарката на Светльо Витков, който ме загуби като протестиращ избирател.

Синята коалиция се спомина титанично срамно, ужасно шумно и напълно очаквано, само дето по места още не го знаят. Вечна й памятъ. Амиииннн.

От Биволъ здравата са захапали крачола на Бойко Б., направо му разказват играта. >:)






 Limp Bizkit извадиха убийствено парче, просто не мога да спра да го слушам. \:D/






Та така... Ами това е - скука. :)


Картинката е от UnicusBulgaria.

Още от Да забърша малко паяжините