Някога, много отдавна, в Истанбул живял един мъдър и наблюдателен султан. Точно той забелязал как из града се шляели много дембели, които го били ударили само на лафмоабет и софра, а по този начин развращавали трудолюбивите поданици. И както си седял в сарая, умният султан плеснал три пъти с ръце и извикал великия везир. Ето как протекъл техният разговор:
- Викали сте ме, Ваше Величество - казал везирът и направил три теманета.
- А стига си се навеждал, че ще ти се скъсат тирантите - отвърнал султанът. - Забелязвам, че из града щъкат много дембели. Дават лош пример на моите поданици. Какво предлагаш да правим с тях?
На това място везирът лукаво се усмихнал, почесал рядката си козя брада и казал:
- Да ги убиваме, сакън, не бива. По-добре да отделим пари от хазната и да им построим едно дембелхане край Босфора. Ще ги храним по три пъти на ден и ще има къде да спят. Така и народът няма да се развращава.
- Тъй да бъде - рекъл султанът.
Речено-сторено, построили дембелхането край Босфора, събрали дембелите и всички били рахат. Но най-рахат били дембелите, които помежду си благославяли мъдрия султан и хитрия везир. Най-старият дембел казал:
- Ей това разбирам аз под кеф - ядеш, сереш, спиш. Не се налага за нищо да мислим, нито да гласуваме. Сто години да е жив султанът.
През тези петнадесет години хазната изтъняла, поданиците разбрали, че дембелите са облагодетелствани и започнали и те да дембелстват, белким и тях приберат в дембелхането. А на султана му писнало от цялата тази работа, извикал везира и му наредил:
- Писна ми от тия дембели, дай му огъня на дембелхането.
- Сакън! - извикал везирът.
- Бактън! - отсякъл султанът.
Подпалили дембелхането от четири страни, а вътре между двама дембели протекъл следният многозначителен и поучителен разговор.
Първи дембел:
- Ех, те както го запалиха туй дембелхане, ще вземем да изгорим тука като нищо.
Втори дембел:
- Като те гледам как сладко си полегнал и как вкусно си хапваш, хич не искам да те тревожа, ама отляво юрганът ти гори.
Първият дембел бавно и лениво се обърнал от лявата на дясната си страна, изпуснал въздишка и промълвил:
- Ех, къде бяхме, къде отидохме.
Това беше приказка за прехода и отговор на постоянния въпрос “Къде сме ние?”
