Del amor y otros demonios

Из „За любовта и други демони“

Габриел Гарсия Маркес

26 октомври 1949 г. не беше ден на големи новини. Маестро Клементе Мануел Сабала, главен редактор на вестника, където правех първите си стъпки като репортер, приключи сутрешната си оперативка с две-три рутинни указания. Не възложи конкретна задача на никой от редакторите. Минути по-късно научи по телефона, че опразват погребалните крипти на стария манастир „Санта Клара“, и ми нареди без особени надежди:

„Позавърти се нататък, да видим какво ще измислиш“.

Историческият манастир на кларисите*, превърнат преди век в болница, щеше да бъде продаден, за да построят на негово място петзвезден хотел. Прекрасният му параклис се намираше почти под открито небе, защото покривът бавно се рушеше, но в криптите все още лежаха погребани три поколения епископи, абатиси, и други високопоставени особи. Първата стъпка беше да ги опразнят, да предадат костите на тези, които ги поискат, а останалото да изхвърлят в общия гроб.

Изненада ме примитивният начин на действие. Работниците отваряха гробовете с кирки и мотики, изваждаха прогнилите ковчези, които се разпадаха само като ги помръднеш, и отделяха костите от спечената прах с парчета дрехи и изпосталели коси. Колкото по-знатен беше покойникът, толкова по-тежка беше работата, защото трябваше да се рови в остатъците от телата и много внимателно да се пресява отпадъкът, за да се запазят скъпоценните камъни и златните бижута.

Ръководителят на разкопките преписваше данните от надгробната плоча в ученическа тетрадка, подреждаше костите на отделни купчинки и поставяше листа с името върху всяка, за да не се объркат.  Така че първата ми гледка на влизане в храма беше дълга редица от купчинки кости, напечени от безмилостното октомврийско слънце, което струеше през пролуките на покрива, и без друга идентичност освен името, написано с молив върху парче хартия. Почти половин век по-късно още усещам стъписването, което предизвика у мен това ужасно свидетелство за опустошителния ход на времето.

Там почиваха, наред с мнозина други, перуански вицекрал и тайната му любовница, дон Торибио де Касерес и Виртудес, епископ на епархията, няколко игуменки на манастира, сред тях майка Хосефа Миранда, и бакалавърът по изкуства дон Кристобал де Ерасо, който бе посветил половин живот да изработи пищно декорираните дървени тавани. Имаше една крипта, затворена с надгробната плоча на втория маркиз на Касалдуеро, дон Игнасио де Алфаро и Дуеняс, но когато я отвориха, се видя, че е празна и  неизползвана.  Затова пък останките на неговата маркиза, доня Олаля де Мендоса, стояха със собствената си плоча в съседната крипта. Ръководителят на разкопките не му отдаде значение: беше нормално креолски благородник да  приготви собствената си гробница, а да го погребат в друга.

В третата ниша на главния олтар, откъм страната на Евангелието, там беше новината. Плочата се разхвърча на парчета при първия удар на кирката и буйна жива коса в наситено бакърен цвят се разля извън криптата. Ръководителят на разкопките се опита да я извади цяла с помощта на работниците си, и колкото повече я теглеха, толкова по-дълга и гъста изглеждаше, докато излязоха и последните кичури, все още захванати за череп на момиче. В нишата не остана нищо освен няколко дребни, разпръснати костици, а върху плочата от издялан камък, разяден от селитрата, се четеше само собствено име без фамилни: Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес**. Разстлана на пода, тази великолепна коса беше дълга двайсет и два метра и единайсет сантиметра.

Ръководителят на разкопките ми обясни без изненада, че човешката коса расте със сантиметър на месец дори след смъртта, и двайсет и два метра му се сториха добра средна дължина за двеста години. На мен обаче не ми се стори така обикновено, защото моята баба ми разказваше като малък легендата за дванайсетгодишна маркиза, чиято коса се влачела след нея като булчински шлейф, която умряла от бяс след ухапване от куче, и била почитана от карибските народи заради многото й чудеса. Мисълта, че този гроб би могъл да бъде нейният, беше новината ми за този ден и началото на тази книга.

Габриел Гарсия Маркес

Картахена де Индиас, 1994 г.

* Монахини от ордена на света Клара (исп.). – Б. пр.

** Sierva – робиня, слугиня, рабиня божия (исп.). Сиерва Мария де Тодос лос Анхелес – Рабиня Божия Мария на всички ангели (исп.). – Б. пр.

Превод от испански Елена Дичева

Издателство „Лъчезар Минчев“, София, 2011 г.

Още от Del amor y otros demonios

15

Не си спомням ние едно време да сме харесвали ходенето на училище. Единици са и сега учениците с положителна нагласа, освен първолаците, които още и представа си нямат. Мисля, че на днешния ден просто ни гони носталгията по детството, а и защото "така трябва". :p

Родителите са в треска – отделяне на немалко средства и търчане по пазаруване на помагала, пособия, дрехи, обувки, екипи, какво ли още не и... безбожно скъпи цветя.  После идват джобните, помагането и натискането за учене, притесненията къде е детето в момента, нахранено ли е, прибрано ли е, научило ли е и дали изобщо е отишло на училище. Установих, че съм се отървала от голяма, голяма тежест, когато детето ми завърши. От друга страна пък: който си има деца, да си ги мисли, нали така... :)

Училищата са в стрес – ремонти и почистване до последния момент, цялостна подготовка за протичане на нормален учебен процес, с все изискванията, изскачащи постоянно, титанична документация, измерима в килограми и човекочасове, непрекъснато изисквана (в различни варианти и от днес за вчера) от който се сети (инспекторат на МОМН, Община, пожарна, гражданска защита, РИОКОЗ, МВР, Агенция за закрила на детето, Ресурсен център и прочие, и прочие). Също така и търчане из целия град за доставяне на въпросните хартии до въпросните ведомства. (Интернет не важи – искат хартишки с подписи и печати). И изобщо много вожд, малко индианец.

В същото време Министерството, освен че бълва нови и нови директиви, заповеди, постановления, изисквания, проглуши незапознатите и доверчиви хора с абсолютни глупости и добри намерения.

1. Олекотените раници.

- Невъзможно е за първокласниците, които пишат в учебниците и трябва да ги разнасят, за да могат да работят и в училище, и у дома.

- Невъзможно е за децата от 2-4-5-6-7 клас, защото няма достатъчно втори комплекти за всички. Тези „втори” комплекти трябва да се осигурят от старите учебници, използвани 3 години. Колко учебника ще останат „живи” след тригодишно пребиваване в детските ръчички, а? А ако случайно ги има, къде, по дяволите, ще ги оставят? Шкафчета? Дали има място и средства, а? Не, няма. Или учители и библиотекари ще раздават и прибират след всеки час? Как ли пък не - само това още не са правили.

2. Въведеното целодневно обучение.

- Изисква свободни стаи в обратната смяна. Колко училища имат такива? Не са много. Както е тръгнало, поетапното въвеждане на целодневното обучение ще закрие паралелките от 5-6-7 клас и ще направи от основните училеща – начални. Или обратното - от 5-7 клас. Просто няма база. Някои училища имат смътна идея за дострояване, пристрояване и прочие строене, за да се разширят и покрият изискванията, и да се запазят, но кой ще плати? На всичкото отгоре, как виждате горките деца, хвърлени 10 часа в училище? Аз ги гледам постоянно и не ми харесва. Също така и да се сетим, че учители и персонал не са родители и баби, а училището не е дом.

3. В училищата се въвеждат електронните учебници. Дрън-дрън ярина.

- Издателствата ще подарят (още не са готови, а някои вече били ги свършили) на учителите по един диск с учебника, по който преподават. За да влезе в употреба, е необходимо всеки кабинет, всяка класна стая да се обзаведе с интерактивна дъска. Една такава дъска струва малко над хиляда лева, а е необходимо и оборудване за всеки ученик. Средства няма, само бием тъпана. А селските училища, които едва кретат, нямат преподаватели или имат такива по „всичкология”, и притежават всичко на всичко 1-2 стогодишни „печки”, поемащи само Уиндоус 98? Да не говорим за спецификата на преподаването в смесените райони, освен гореизброените проблеми – кусурът им са точно е-учебниците. 

4. Здравословното хранене.

- Колко деца ще ядат зърнените блудкажи – грахам, овесени ядки, елда? Научени ли са в къщи? Не са. Как да са, като представата им за детско парти е семейно посещение на Макдоналдс. Ами няма да ядат, ще ходят гладни.

- И особено важно: не казват нищо за пари. Здравословното хранене струва много пари, ако някой не знае. Средствата осигуряват мизерна филийка, намазана с нещо + морков/чушка/ябълка. Няма да казвам после колко изхвърлено има, само да си представим, че всекидневното събиране може да осигури изхранването на голямо куче и два заека. И нищо общо с измисления „стандарт”, който струва майка си и баща си.

Сега, като изчетох черновата, забелязвам как почти всичко опира до пари. А дрънканиците са в сферата на пожелателното мислене, да знаете. 

Такива работи си мисля днес, хем това не е всичко.

Още от 15

Да забърша малко паяжините

...от блога. :)


 Препекох се прилично.

Качих 2-3-4 килограма, не знам точно, но и на кого му пука... :P

Купих си щастливо "Вариант 13" на Ричард Морган, обаче още  съм в издирване и на "Сразени ангели" на същия автор. Някой има ли да каже нещо по въпроса? А?

Въпреки че писках против Фейсбук, сега постоянно клеча в него. ~:> Но отказах "приятелство" на пряката ми началничка - няма нужда да ме наглежда и там, хайде холан.

Изгледах всичкото "Д-р Хаус", "Двама мъже и половина" и "Американски чопър". Много ми хареса филмът за младия Яо Мин. Чудя се кога ще започне новият сезон на "Декстър". Взех да се позаглеждам по бразилските сериали на ТВ "Романтика", че дори и по "Дързост и красота" (гонят къде 3 000 епизода), хехе. =)) Бе изобщо съм го ударила на телевизионно зяпане.

 Щъркелите още се събират, а отпускът ми свърши.

Ако ще и каруца да подкара, Шумахер е най-големият!!! :D


Нефтозаводът си вони, съвсем в духа на българосъвецкатадружба.

Бавно и полека мръсниците реабилитират бай Тошо, вся остальная и "светлото ни социалистическо" минало. Картаген няма начин да бъде разрушен - наясно съм. По този случай имам проблем и с пиарката на Светльо Витков, който ме загуби като протестиращ избирател.

Синята коалиция се спомина титанично срамно, ужасно шумно и напълно очаквано, само дето по места още не го знаят. Вечна й памятъ. Амиииннн.

От Биволъ здравата са захапали крачола на Бойко Б., направо му разказват играта. >:)






 Limp Bizkit извадиха убийствено парче, просто не мога да спра да го слушам. \:D/






Та така... Ами това е - скука. :)


Картинката е от UnicusBulgaria.

Още от Да забърша малко паяжините

Е няма

 ... такава мадама! Извънземна. И групата е перфектно яка. Както казах на едно друго място, след нея можехме да минем и без Моби. :) 












Само басовете да не ме блъскаха така в пикочния мехур, а едно детенце чак го заболя зъб... :)

Още от Е няма

Нови правила за правописа в българския език

Петко К. във ФБ: Правят всичко възможно да докажат, че Дянков беше прав...

“Вие” се пише само с главна буква, узаконяват е-фактура и м-пазар

"Труд"

От 1 септември т. г. влизат нови правила за правописа в българския език. Промените са най-различни - от опростяване на стари правила до въвеждане на още по-сложни. Те са дело на езиковедите от Института по български език на БАН, които са оторизирани от държавата да следят и контролират развитието на родната реч. Промените са описани в увода на правописния речник. Той ще излезе сега, а самият речник догодина. Какви са промените, които трябва да спазват всички, и да се учат в училищата?

- В официалната кореспонденция учтивото обръщение “вие” ще се пише само с главно “В”, когато се отнася и до едно лице, и до много. Или ако се пише до началника на дадена институция, вече ще е “Пиша Ви, г-н Х”. И ако се пише до цяла група хора: “...Вие, уважаеми колеги...” Досега “вие” към много лица беше с малка буква.

- Въвежда се цяла нова глава замалките букви. Тук е другата голяма промяна при изписването на институциите в различни видове изречения. Например Съюзът на филмовите дейци ще се пише, както и досега с главно “С” и останалите букви малки. Във всяко следващо изречение “Съюз” обаче също трябва да е с главно “С”. Или друг пример - Българска академия на науките, спомената веднъж в текста, в следващите изречения тя вече е Академията. По този начин ще се изписват имената на министерства например, когато не са съществителни нарицателни, обясни Милен Томов от института. Например: Министерството на вътрешните работи съобщава... В следващото изречение се пише Министерство. Ако обаче служител на МВР напише “Отидох до министерството”, то вече се възприема като място, сграда и “м” е малко. Това правило не е ново, а е старо, винаги е било такова, но го припомняме, защото има много грешки в тази посока, обясни проф. Владко Мурдаров, шеф на Секцията по съвременен български език. Реално обаче старото-ново правило ще усложни писането и ще предизвика доста грешки, тъй като от години този тип думи се пишат с малки букви.

- Изрично се уточнява писането на големи и малки букви в абревиатури, които са имена на институции като БНБ и БНТ. При пълното им изписване само първата дума в тях ще е с главна буква, а всички останали - с малки. Това важи и за всички подобни наименования. Причината - езиковедите се опитват да защитят речта от агресията на чуждата реч. В нея, а и не само, има правило - всичко с главни букви. В резултат у нас се появило и изписване на месеците с главни букви.

- Изписани са правила за текстовете на снимки, таблици, графики и диаграми. Изискването е текстът да е горе, долу, в центъра и вляво. Но не и вдясно. Причината - наложена практика. Текстовете в тях ще изглеждат като малки заглавия - започват с главна буква, но без точка.

- Опростени са максимално правилата за запетайките. Не е променено по същество къде се поставят, но са изчистени обяснителните текстове, които сега се разбират само специалистите, каза проф. Мурдаров.

- Препоръчва се писането само с малки букви на вече наложени съчетания като питагорова теорема, рентгенов апарат, брайлова азбука и т. н.

- Въвежда се нова норма за писането на думи като е-правителство, е-търговия, м-пазар (мобилен пазар) и т. н.

Анета ПЕТКОВА

Речникът на българския език се прави само от 8 души

Само 8 души реално съставят големия и най-важен “Речник на българския език”.Пишат го вече десетина години и са стигнали до буквата “р”. Това е изключително обемна работа, която включва всички възможни думи от времето на Петър Берон - 1824 г., досега.

В последните години трудът на езиковедите е изключително затруднен заради липсата на пари и съкращенията в Академията. След 1989 г. се правят първите промени в томовете на речника, защото идва нареждането от тях да се изчистят тезисите на бившия първи държавен и партиен ръководител Тодор Живков. Преди това имало разпоредба към всяка буква, още от първата “а”, да има тезис на Живков. След новата заповед езиковедите почват да чистят 8 тома от речника и да дават нови обяснения в т. нар. речникови статии. “Чистенето” на практика е претопяване на старите и писане на нови. В момента работата по новите върви с 4 тома назад. Издадените са 13.

Още един любопитен факт има с този речник - никой не иска да го издава, защото е скъп и непечеливш. В зората на демокрацията с това се нагърбва една по-малка печатница, която и до ден днешен го прави. Нито една институция, включително Министерството на образованието и Министерството на културата, обаче не проявява интерес да го закупи или поне да го съфинансира и разпространи. Дори издателството на БАН “Марин Дринов” не се заема с речника.

Другите речници, които се пишат, също са подминавани от издателството на Академията и се печатат другаде. Десет години например чака за издаване Старобългарският речник, докато излезе на пазара. Също толкова стои и Речникът на книжовния български език на народна основа от XVII в. Единственият, който е отпечатан бързо и има печалба от него, е Етимологичният речник.

Няма законово нарушение, но е странно нашият труд да не се оценява от самите нас, смятат учените. Една от причините била в старото ръководство на издателството. “Вече сме направили необходимите промени в издателството”, каза акад. Никола Съботинов, председател на БАН. Една от причините част от научните трудове, включително и изданията на Института по български език, да не се печатат от нас е и лошата база, която имаме, обясни той. От издателство често бавели работата и повечето от учените разочаровани търсели друга възможност. В “Марин Дринов” имат и проблеми с разпространението. Надявам се, че скоро нещата ще се оправят, каза акад. Съботинов.

Сега например предстои излизането на диалектния атлас, който също е огромен труд и съдържа в себе си над 150 карти. За него от Министерството на културата щедро отпуснали 2000 лева.

Другото ново е, че речниците се качват в интернет, като за целта се правят специални програми.

Чуждият опит

Специалистите по лексикология и лексикография към Института по български език следят кои са новите думи, чуждици и промени, настъпили в речта ни. Те правят и предложенията за промени. Голяма част от новостите се събират от медиите, които първи реагират на промените в речта и дори ги налагат. Във всяка държава с тази дейност се занимават различни институции. Във Великобритания например това се прави от частна фирма. Всеки месец тя изпраща на своите абонати, основно издателства, по 100 нови думи. Клиентите сами решават какво да правят с тях.

Атачмънт и дискаунт сред новите думи

Около 5000 са новите думи за последните десетина години, които са включени в речника за новите думи . От тях 700 са новите значения, които имат те.

Част от тях са взети назаем от чужди езици и най-вече от английската реч, разказаха специалистите езиковеди пред “Труд”. Чрез английския например в нашата всекидневна реч постъпват думи от японския или от корейския език като “суджок”, която е медицински термин от източната медицина. Или по познатото “талибани” или “уахабити”. В спорта е пълно с неологизми като плейофи, кайтсърф и бодиборд. Или от музиката - рап, рейв, техно. Дори има цели изречения от нови наши думи като “В блога си постнах постинг за фиксинга на еврото”.

Това, което спасява езика ни от тоталната инвазия на чуждиците, са местоименията, предлозите и съюзите.

Всички думи и речникови единици са качени в Национален електронен корпус. В него има думи, събирани от 65 години насам, или към настоящия момент те са 400 млн. побрани в над 10 000 електрони документа. Такива корпуси имат всички големи езици.

В него има система, която по дадена ключова дума може да се търси в различните документи, в различен смислов контекст.

Всеки ден в езика нахлуват нови думи, много от които ги има на български, като атачмънт - прикрепен файл, или дискаунт - отстъпка, или копеймънт - допълнително заплащане. Или думата се натоварва с нови значения като “маршрут”, която идва от френски при нас се използва за “маршрутно такси”, а вече е само като “маршрутка” . Същата е трансформацията за кабелна телевизия, която вече е кабеларка.

Българският език е много отворен и не слага категорични ограничения, обясняват езиковедите. Според тях не било и нужно, тъй като речта е жива и непрекъснато трябвало да се развива.

Още от Нови правила за правописа в българския език

Balkan Entertainment Company - Bulgaria

Balkan Entertainment Company - Bulgaria, едно типично "болкан" се оказахте. 

ПУКНÈТЕ!

Още от Balkan Entertainment Company - Bulgaria

Тръгнах

Още от Тръгнах

Ден без Bиезнаетекой

Няма да е лошо да си го правим по-често, защото е ясно, че иначе отърване няма. :D

Още от Ден без Bиезнаетекой

"Гъз си голям, шефе!"

Аз не знам до кога ще го държат този там. Какво още трябва да издрънка, за да се разбере, че един министър не може да се държи като гъз, а като висше длъжностно лице, позоваващо се на официални документи и доказуеми в съда факти, без мокри фантазии? Въпросът е принципен - никой не може да ме обвини в особени симпатии в конкретния (и пореден) срамен случай от вчера.

Аз мога с чиста съвест да заявя пред обществото, че притежавам само един такъв орган - и с него говоря. Аз съм дефинитивен едноличник, ако щете, и по длъжностна характеристика. Какво означава police - по лице; тоест на кой да е от личния състав се полага по едно лице и не повече. Освен това в МВР всичко решавам еднолично аз.

Виж, с ушите е друг въпрос - навремето ги отварях на четири, а днес гордите органи на всестранно развития ми слух са неизброими като морския пясък и контрабандните цигари в България.

Цялото ТУК.

Още от "Гъз си голям, шефе!"

На нов глас: Задачата на в. "Знаме"

Христо Ботев

Б у к у р е щ, 7 д е к е м в р и

"Dreptulu de a vorbi aici l`am de la
terra ear nu de la domniavostra; ve
rogu dar sa mi respectati cuvantulu!"
L. Costin

        "Правото, за да говоря тука, ми е дадено от Отечеството ми, а не от вас. Моля ви да ми почитате думите!" Тия думи е изрекъл един от румънските депутати в камарата в 1872 г., когато партизаните на правителството повдигнаха шумотевица и поискаха да заглушат гласът на справедливостта и негодуванията на патриотизмът. Тия думи повтаряме и ние днес, в началото на своята журнална кариера, когато "Независимост", после дълга и упорита борба против настоящата горчива съдба на нашият народ, каза своята последня дума и с достойнство слезе от трибуната, и когато ние, уверени, че посеяното на нашата народна нива семе рано или късно ще да принесе своя плод, не можахме да отстъпим пред необходимостта да се подкрепи идеята за нашето освобождение и решихме се да развием "Знамето" на нашата революционна партия. "Добре, добре! Но към кого именно отправяте вие гореказаните думи на румънския патриотин?" - ще да попитат някои от нашите читатели. Към вас, господа, към вас - отговаряме ние и бързаме да се обясним. Нашият нещастен български народ няма камара, няма трибуна, отдето да изкаже своята воля, свойте нужди и свойте теглила. Единственото негово средство в това отношение се являва неговата журналистика.
        Но кой от нас не знае в какво жалостно положение се намират нашите цариградски вестници и каква незавидна роля е играла по-голямата част от нашите емиграционни публицисти.
        Ако погледнем с безпристрастно око в стълповете на нашите цариградски хавадиши, то от първият поглед още ще да се убедиме, че под дебелата сянка на босфорските идиоти друго нищо не може да процветава освен политическа лъжа, литературна подлост, дипломатическо раболепие и сякакви други верноподанически до родетели. "Елате, казват нашите доморождени политици - патриоти на народа, елате да обиколим престола на н. в. султана и да запеем песента на Лазаря . . . Трохите, които падат от държавната трапеза на нашия милостив баща, стигат, за да се подкрепи историческият стомах на нашия народ, стигат, за да се поддържи неговото етнографско съществувание на Балканския полуостров, стигат, за да се осигури неговото политическо бъдеще между другите южни славяни." А народът? Народът продължава да прекарва с християнско смирение дните на своята безконечна страстна неделя, брои часовете на своите несносни страдания и чака възкресението на мъртвите...
        Но дванайсетият час е вече настанал, и той се още се надее за милост от своите тирани и се още вярва думите на своите сити и самозвани предводители, че новият живот, когото тие основават на някакви се неизвестни дуалистически начала, ще да дойде постепенно заедно с науката и с образованието. Благи надежди и похвални намерения! Но да видиме до каква степен те постигат своята цел.
        Ние сме съгласни, че както окото е потребно за светлината, ухото за звукът, а разумът за разбиранието и най-простите истини, така също науката, образованието и развитието са потребни за който и да е народ, за да достигне до известна степен на своето благосъстояние; но за сичкото това са потребни такива условия, които, за нещастие, у нашия народ не съществуват. Вратата на нашия обществен живот зеят и въпросите, които е изработило човечеството в продължението на цели векове и които нашият народ е проспал под петите на азиатските варвари, влазят в нашата обществена къща заедно с вятъра и заедно с него излазят, без да оставят каква-годе диря в нашето безвиходно робско положение. Народът, притиснат и нравствено, и материално, не обръща почти никакво внимание на това, що произхожда около него; оре своята обляна с кръв и със сълзи земя и едвам ли счита себе си за нещо по-горнйо от своя добитък. А ако понякогаш и да се появлява у него стремление да излезе из това скотско състояние, то това стремление се не простира по-нататък от онзи инстинкт, по който и волът желае да строши хомота, и птицата да изхвръкне из кафеза, и рибата да изскокне из мрежата.
        Разбира се, че при такова едно безотрадно положение на нашия народ длъжността на секи честен и способен патриот е да се поддържа и да се развива тоя инстинкт. Но в това отношение нашите цариградски патриота журналисти изпълняват ли своята длъжност? Колкото и да е прискорбна нашата присъда, ние ще да отговориме отрицателно. Цяло половин столетие вече става, откакто ние броиме епохата на нашето възрождение и при сичкият видим прогрес в образованието и в развитието на известна една част от народа, ние, при сичкия си оптимизъм, не можеме да забележим решително никакво улучшение в неговът многострадален живот. Коя е причината на това? Причината е тая, че както за сяка една личност отделно, така и за цял народ въобще преди сичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича свобода и за което и у нас даже е пролеяно не малко едно количество кръв и мастило. А ако е това така, то как щем ние да придобием тоя неизбежен и досега още не напълно разбран атрибут на човеческото щастие? Чрез наука ли, чрез образованието ли, или чрез оная просяшка песен, която са пели, па и досега, пеят множество поробени и образовани народи?
        За да отговориме на тоя въпрос, ние сме длъжни да се обърнем към нашата емиграционна журналистика и да разгледаме какви средства за спасение са приписвали на народа нашите патриоти и доколко добросъвестно са изпълняли те своята свещена обязаност към отечеството си.
        От началото на 1867 г., когато първият български революционен комитет издаде своят знаменит мемоар, с който се свършваше деятелността на покойния Раковски, и до днешния божи ден в Румъния са се издавали в различно време повече от 10-на политически вестници. Ако разгледаме с особено внимание както деятелността на Комитета и на някои и други отделни личности, така и направлението на гореказаните вестници, то твърде лесно можеме да се убедиме, че и между тие нови политически лечения са съществували няколко различни и даже съвсем противоположни методи. Хигиенистите из Комитетът, хомеопатите из своите контори и гимнастиците из кафенетата при сичкият свой умствен и материален капитал и при сичката своя широка програма, наместо да пристъпят до радикалното лечение на народа, т.е. наместо да отрежат от неговото здраво и читаво тяло гангренната част на босфорската болест, тие се заловиха да излагат своята неизпълнима диета в различни брошури, мемоари, адреси, прокламации и др. т. и, най-после, след безполезният моцион на четите в 1867 г. и след необмисленото кръвопускание при Върбовка, тие резюмираха почти сичката своя политическа медицина в девизата на безцветния и продадения по-после в. "Народност", която ни учеше на чист български език, че "само праведното удовлетворение на народностите ще да оздрави всеобщия мир". Разбира се, че сичкото това учение не беше друго нищо освен една смела дуалистическа безмислица, която трябаше непременно да изчезне като сапунен мехур, без да принесе каква-годе съществена полза на народа.
        И наистина, напразно хористите на това учение, представлявани от "Отечество" и от "Дунавска зора", посягаха да уловят наследника на Мохамеда за ухото, да го доведат в Търново и да го венчаят за престола на Шишмановците; напразно тие затваряха очите си пред истината и тропаха по чуждите врата за помощ и за милостиня. Народът, който знаеше, че никой не дава на слепците нито злато, нито сребро, а дава им такива строшени, изтъркани и калпави монети, които нийде вече нямат никаква цена и които в калпазанското царство на банкротите се наричат гюлханета, хатихумаюни, хатишерифи, фермани и др. т. - преклони главата си пред необходимостта, оплака няколко стотини свои жертви и задоволи се с решението на несъвременния вече черковен вопрос. Хористите извикаха "да живее тиранинът!", свиха своите разноцветни знамена и завещаха на народът "да работи и да се надее", да се учи и да чака, или, с други думи, да мълчи и да робува. Видеше се, че после тая епоха, т.е. после решението на черковния вопрос, сичко трябаше да млъкне; сичко трябаше да се помири с нещастната съдба на българския народ и сичко трябаше да влезе в своят плесенясал петивековен гроб.
        Но не тъй излезе. Оная здрава част на народа, която се беше откъснала от неговото живо и изранено тяло и която, разбира се, не можеше да гледа на неговите безчовечни страдания .през призмата на дуализма, улови своя анатомически нож и, под защитата на "Независимост", събра своите сили в особен лагер и пренесе почти сичката своя деятелност над трупа на "болния човек" и над тялото на страждущия български народ. "Кръв, кръв! Кръв тряба да се пусне и на едина, и на другия, извика тя в оная темна нощ, когато просяците, на един ред със страждущите, пируваха около трапезата на екзархията и не обръщаха никакво внимание даже и на сами себе си. - Единът тряба да умре, а другият ще да земе своя одър и ще да тръгне в пътя на прогресът."
        Разбира се, че тонът, с който се излагаше така ясно учението на нашите радикалисти, оскърбяваше чувствата и деятелността на хигиенистите и тие не приеха да вземат участие в общия консилиум за българската свобода. "Независимост" захвана да негодува и излея сичката своя жлъчка както против тяхното учение, така и против самите тях. Но нямаше какво да се прави. За репутацията на революционната партия и за успешното разпространение нейните идеи, тя трябаше или да даде друго направление на своите убеждения, или, из горещата си любов към народа, да слезе от трибуната на своята партия. Тя предпочете последнйото и даде похвален пример за честност и за постоянство. Ние й ръкоплещим.
        И така, после преставанието на "Независимост", на хоризонтът на нашата журналистика не остана почти никаква възможност, за да могат да се изказват болките и страданията на нашият народ; не остана почти никакво средство, за да се поддържа онзи революционен дух, кой то е покрил вече нашата народна нива и който от ден на ден чака своя жътвар... Какво трябаше да се прави? Да се мълчи ли? Но мълчанието би било престъпление за секи един човек, който обича себе си, народа си и отечеството си?
        И ето в името на тая любов ние развиваме своето "Знаме" и без никакво угризение на совестта си, без никаква злопаметност и без никакви задни мисли подаваме ръката си на сяка една честна и патриотическа душа.
        За интересът на общата цел ние оставяме настрана сякакви лични страсти и нападения и сичкото свое оружие ще да употребим против враговете на нашата пълна и съвършена свобода; с една дума, ние ще да служиме на оная съща идея, на която е служила и "Независимост", но с тая само разлика, че с оние съществующи вече у нас партии, с които тя е водила постоянна и непримирима война, ние ще да употребиме тона на помирението и ще да бъдеме колкото е възможно по-деликатни. Разбира се, че ако нашите убеждения намерят отзив и съчувствие между нашата многочислена емиграция, то нашата обща цел ще да бъде, като речи, постигната; а ако думите ни се посрещнат със смях и с шумотевица, то и ние ще да се помириме с общата съдба на нашите емиграционни публицисти и ще да повториме думите на апостола Павла, които е повтарял в страшните години и нашият първоучител св. Методий: "Не сонду я на совятя злыхъ и с злодеями не пребуду, а примкну къ невиннымъ и окружу олтарь бога моего."

[ в. "Знаме", г. I, брой 1 от 8 декември 1874 г.] 13

Още от На нов глас: Задачата на в. "Знаме"